10.10.2024
Допусната техническа грешка - брошура м. Октомври
10.06.2020
Да помислим за света през очите на детето – на онова, малкото, което започва да върши такива неща, от които ни боли глава. А главоболието не отминава и не е задължително то да е свързано с възрастта на детето. Именно, колкото и да се радваме на децата, често ни боли главата. Познато ви е, нали?
Очи в очи с Гъливер
Наистина, децата гледат на света с други очи. Представете си ситуация, в която се обръщаме към децата. Как стоим, къде гледаме, какъв е гласът ни. Като цяло, с малки изключения, освен когато става въпрос за бебето, възрастните са надвесени над детето. Те го галят по главата, говорят му нещо с променен глас, опитвайки се да се държат и да звучат като деца. А не са деца. Как изглежда това от гледна точка на детето? Сега си представете как някой се е надвесил над вас, някой като Гъливер например. Не е много приятно, нали така? Някак си е висок, огромен, малко смешно звучи този глас от толкова голям човек. А колко големи са краката и ръцете му, с които ни докосва, а главата му е там някъде, високо. Затова възрастните се съветват да се обръщат така към децата, че да се уважава разликата в размерите. С други думи, постарайте се да клекнете и да погледнете детето право в очите. Така, сякаш чертаете хоризонтална линия между неговите и вашите очи. Сега вече е по-добре. Сега вече можете да разговаряте като двама равноправни. Да, темите не са точно за възрастни, но вярвайте, трябва да приспособявате темите с това, което детето може да приеме за своята възраст. Това са преди всичко признаци на интелектуална, емоционална и социална зрялост.
„Лапни“ биберона
Склонни сме да се обръщаме към децата така, сякаш те не са в състояние да разберат какво им говорим. Хайде, да започнем отначало.
Голяма, наистина голяма грешка е да се обръщате към децата, които още не говорят, с т.нар. бебешки език.
Трябва да учим децата да говорят нормално, а не да бърборят. Под бърборене в този смисъл разбирам това: „Мое дете, лапни бибелона, аз съм гоямо момче, коко си шладък, цакай да те гушна, гъди-гъди". Вярвате или не, децата не ви разбират. Те чуват това, което казвате, но не разбират, така да го кажем, поантата. Обърнете се към тях с речника на възрастните – така ги учите да говорят правилно и което е още по-важно – не предизвиквате объркване в главите им. Тъй като с възрастните разговаряте на такъв език, а след това нещата се обръщат и започвате да разговаряте и с някой друг така. Е, кой език е правилният, се пита детето?
Децата, особено малките, реагират повече на тембъра, отколкото на думите, които изговаряме. Заради това бебетата се смеят, като им кажете с нежен глас „Ау, какво дете си. Ще ми изпиеш кръвта, докато пораснеш...“. И ако се усмихвате, докато казвате това, ще го чуете как пляска с ръце. Ситуацията ще се промени драстично, ако се обърнете към детето с груб глас, ако направите сърдита гримаса и кажете: „Аз те обичам най-много на света, ангелче мое!“. И резултатът е рев с всичка сила.
Приказка под масата
Децата не са като копринени буби и не бива да се пипат, за да не се разпаднат на парчета. Децата са деца! Учат се от нас, попиват не само това, което говорим, но и това, което вършим. А след това им се караме или ги наказваме точно заради това. Става така, че одобряваме това, което сме говорили и правили, но не и децата одобряват това. Отново настава объркване в главата на детето, и то голямо. Предвидливостта, константността, уместността при способностите на детето като цяло, уважаване на разликата във възрастта, възможностите, съответно и размерите – всичко това е предусловие за развитие на нормална комуникация между децата и нас, възрастните. Така развитата комуникация се усложнява, става все по-зряла и изведнъж разбираме, че пред нас имаме повече дете, отколкото човек, който е възрастен и е дорасъл да разговаря с нас, да дискутира, да изказва мнение или несъгласие, но преди всичко уважава културния диалог между по-младите и по-възрастните. Когато се случи това, можем да бъдем повече от доволни. Възпитали сме дете, което е готово за живота, зряло, отговорно, способно за ненасилствена комуникация.
Да се върнем към детето, което стои под масата и отдолу гледа какво правят възрастните. Много семейства нямат повече маси, под които да седят децата. Много дори нямат маси, на които може да се обядва заедно. Например в неделя, когато къщата мирише на супа и ванилия. Не става въпрос за немотия, а за неразбирането от страна на родителите колко е важно да се споделя времето с децата. Седейки под масата, децата първо са играли на криеница. Сещате се за това, как сме се крили в очакване да ни открият. И сме се радвали, когато родителите ни, след вдигане на силен шум, са ни откривали. Никой не е бил по-щастлив от нас. И сме седели под масата, слушайки гласовете – сега говори мама, сега татко, сега техните приятели. Някои по-значителни разговори от гледна точка на детето, понякога – смях, който не разбираме, изглежда е нещо весело. Някой поглежда под масата, погалва ни по главата и казва нещо мило. И ни подава тайно едно парче шоколад, за да не видят мама и татко, никой няма да е по-щастлив от нас. Сещам се за историята на една вече пораснала жена, която, седейки под масата, си е представяла кой от нейните приятели ще дойде да й поиска ръката за жена. Естествено, никой не е бил принцът от нейните приказки, но това е отговаряло на възрастта й, на тайните, които имат възрастните – това също е от огромно значение. Никой не се е появил да поиска ръката й. Затова пък днес тя се смее сладко, почти заразително и пуска децата си да играят под масата. Казва, че това е нейната най-голяма школа. Вярвам й!
Мястото на тайните
Релсите на влакчетата, които родителите ни сглобяваха, и внимателно гледахме да не ги смачкат или развалят, обличаха куклите – хартиени, които майките ни изрязваха от вестници, или тези, които имаха истински дрехи. Знам, че това е отдавна отминало време, но днес под масата малките деца играят с пъзели, зарчета, трансформъри, ръце на роботи, барбита и разни други съвременни играчки. Не и телефони и таблети, за бога!
Тук е и мястото на тайната. Който е имал късметът да има брат или сестра, не е важно дали той/тя е по-млад или по-стар, е имал компания, с която да споделя тайните си, малко да поклюкари с родителите си, малко да сподели, да изплаче любовната си мъка. И каква наслада има в това! Тайно място за срещи, за шушукане, за шепот, за подслушване на това, което се случва в този огромен свят навън. Чува се и дрънчене на чинии, прибори, викането за следващото ядене. Хората са сядали на масата заедно – родители и деца. И в неделя в дома са идвали родителите на родителите, по-известни като баба и дядо, по някой друг вуйчо, чичо, любимата леля, кумовете. И настава лудница около масата. А под нея – тишина и само шепот на децата. И след това се получава привилегията – да се седи на масата. Тази голямата, не малката – само за деца. Получава се лъжица, нож и вилица и мама тайно нарязва месото. Все едно детето не е пораснало и не умее само да прави всичко. Каква голяма тайна между майката и детето!
А днес? Днес се сяда рядко на масата. Масата е пред телевизора и децата хапват с табли, тави, подложки, гледайки анимационни филми, видеоклипове – нещо, което ще ги забавлява и ще ще освободи ангажираността на преуморените родители. Родителите биха общували с удоволствие с децата, но след това ги очаква цяла нощ довършване на работата, която са донесли за вкъщи, вечерята, прането, обаждането на автомонтьора, ремонтът на съдомиялната... И те биха искали така, тъй като се сещат за своята маса и тези наистина незабравими моменти под нея.
Ново време, нови обичаи. Ако нямате време, посветете на децата и малкото минути, които са ви останали. Нека да разкажат някоя история, нека да си поиграят с вас, дори и да ви се спи – всеки момент, посветен само на децата, е богатство, което един ден ще им се изплати. Никой и нищо не може да замени тези моменти – нито джиесемът, нито най-новият таблет, нито телевизорът. Родителят е незаменим! Естествено, при условие че го имате.
Детето гледа на възрастните като на големи хора, които знаят всичко и могат всичко. Не го разочаровайте! От позицията „под масата“ светът изглежда по-различен. Детето го вижда през своите очи.